На 12 април 1961 година Юри Гагарин излита в космоса. Десет години по-късно мнозина ще го последват с космическия кораб Tago Mago – вероятно най-добрият и със сигурност най-известният от стотиците краутрок албуми, които се появяват от края на 60-те до средата на 70-те. Прог психаделията е всеобхватна, от социалната ангажираност и целенасочеността на Pink Floyd до вглъбената лудост и анархията в музиката на Can – всичко това представя, чрез често футуристични изразни средства, една на места мъглива, но и много трезва на други, картина на действителността, използвайки безвремието и вечността, като основна концепция.
Постепенно инерцията на бурното начало утихва. През 80-те Lemmy Kilmister вече свири Ace of Spades, а към psy етикета е добавено и едно "neo". Групи като Hawkwind и Spaceman 3 се настаняват удобно в ъндърграунда, Monster Magnet пък го разритват през 90-те и се стига до заигравката на Metallica със стоунъра в Bleeding Me. Хипаро-гъбарския трип вече е Powertrip, космоса е превзет и редовият Space Lord слиза на земята колкото да подкара трактора във фермата, а безкрайният, размазан като детска рисунка, груув като основен похват е заменен от контраста между енергичните рифове и тежестта на слъджа.
Всичко това не е нескопосан опит за урок по музикална история от човек започнал да слуша рок няколко години след разпадането на Kyuss, а по-скоро начин да обясня, най-вече сам на себе си, защо звученето на групи като Titan сякаш прескача четири декади и се включва директно в 70-те. Още по-интересно става, когато се погледне на всичко това като тенденция, защото далеч не са само те - чуйте банди като Assemble Head in Sunburst Sound или Mammatus. Тук бих вметнал и електронните хави, просто пробвайте Escape Velocity на Chemical Brothers, да речем, и ще ме разберете, макар и това да е по-скоро част от наследството на Kraftwerk.
Може би някои помнят първия албум на Titan, A Raining Sun of Light and Love, For You and You and You (2007). Заглавието доста красноречиво подсказва какво предлага тавата – големи парчета сурови китари, на които се опират монотонни клавирни мантри, следвани от мараня от wah-wah заигравания и фъз. И никаква основна тема, разбира се. Вие като пушите, да не би да помните за какво е ставало дума в началото на разговора?
Новият Sweet Dreams пък, определено принадлежи към един малко по-структуриран квадрант от Космоса. Чувството за въвеждащи, преходни и кулминационни части е засилено и кара албума да звучи значително по-прогресарски, запазвайки халюциногенното начало. Synthasaurs отбелязва друга особеност, която новият човек в бандата, Steve Moore от Zombi – също нелоша банда, внася, а именно доста повечето synth-ове.
Като цяло, ако още не е станало ясно, албумът е зверски чук и силно го препоръчвам. Единственото, което ми липсва, са щипката пасторални акустични китари от дебюта им, но очевидно този път не ги е избило натам. Трипа не пита...